• Милан Асадуров

Емине





Носът получил това име от турците, които преиначили старото наименование Емона. „Удивително е - пише Александър Кузев, - че тъкмо нос Емона, като завършек на Стара планина, нейна най-източна точка на Черно море, е запазил античното име на планината - Хемос." По-нататък той разказва: „Развалини от средновековното градище на Емона личат и досега, а някои зидове от него са разкрити при изкопите на строежа на фара, изграден през 1888 г." [27] Интересно е, че и други автори, а и официалните издания [13] посочват погрешно тази дата. Нека първо да се позова на Иречек: „Зад щита на връх Св. Илия (386 м) прозират вятърните воденици на гръцкото село Емон (на тур. Емине, 114 къщи), в чието име и до днес се е запазил жив спомен от античния Хемус. Най-далече надясно се издига гол хълм, който изведнъж като пресечен се спуща със скалисти склонове към морето - Емонският нос, краят на Балкана - около 13 километра от нашето местоположение. Неговият фар оттук не се вижда." [4, с. 866] Значи по това време на нос Емине вече е имало фар. а нека да припомня, че Иречек минава от тук през лятото на 1884 г.! Владимир Павлов не пише кога е построен фарът, но казва: „През 1881 г. на него е бил монтиран нов фенер..." [5] Накрая Иван Божков твърди, че фарът е открит на 15 декември 1880 г., като се позовава на литературен източник от 1906 г. [12] Същата дата е посочена и в официалния Опис на фаровете по българското черноморско крайбрежие от 1920 г. [40]. Има и още един факт в подкрепа на тази дата. Фирмата Compagnie des Phares de l’Empire Ottomane, която построила фара, монтирала на него оптика Barbier & Fenestre. От 1935 г. тя се намира въз Военноморския музей - Варна [5] и на фирмената табелка личи година на производството - 1880.

Тази оптика от пета степен работела на двойно рафиниран петрол. През 1932 година била поставена оптика Julius Pintsch, работеща с маслен газ, през 1935 г. тя е преустроена на ацетилен, а през 1962 г., когато фарът е електрифициран, е заменена с електрическа оптика М-500.

До Емине се наложи да отидем специално. На 27 април 1982 г. оставяме “фиата” и потегляме с джип, защото на десетина километра след Обзор по пътя Варна - Бургас се отделя нещо средно между коларски път и планинска пътека, която води към село Емона и фара. Джипът криво-ляво преодолява десетте километра в планината до селото, където ни посрещат Георги Димов (бай Генчо) и по-младият му колега Борис Агостинов. С другия фараджия Иван Съръстов от село Св. Влас не успяваме да се видим.

Нос Емине е отделен от планинската верига с дълбок овраг, който може би е бил защитен ров на крепостта. Фарът се намира на самия край на носа (42°42' с.ш. и 27°54' и.д.). Бялата кръгла каменна кула е висока 9,4 м, а фокусът на новата оптика М-500 е на 64,1 м надморска височина. Проблясващата светлина на фара с периодичност 6 с (проблясък - 1,5 с, тъмнина - 4,5 с) се вижда на далечина 20 мили. Заради оврага, който изключително много затруднява достъпа до фара, старите помещения на фараджиите са предоставени на метеоролозите, а през 1962 г. на стотина метра са построени нови. Там е монтиран и радиофарът с позивни ЕИ, а също и аварийните агрегати.

Село Емона е на изчезване, както казва бай Генчо. В него са останали двайсетина души, защото е откъснато, няма път, няма превоз, няма работа. Доскоро кмет е бил бай Генчо, а сега е Борис, но той живее при жена си в Бяла. Техният колега идва на работа пеша от село Св. Влас по брега. Тази откъснатост прави животът им труден. Единственото събитие тук е появата на туристите от похода Ком - Емине и на пешеходци-професионалисти като Георги Сергиев.

„При заник слънце (на 5 юли 1884 г. - М. А.) - пише Константин Иречек - стоях при бурните вълни на Черно море, като се озъртах по омайната панорама на широкия Бургаски залив. Наляво се виждаше белият Анхиало, на половин вече потънал във вълните, надясно нос Акра закриваше изгледа към Созопол, а между двата отворената синя повърхност на морето се сливаше със също тъй синия хоризонт в равна, почти непознаваема линия. Слънцето хвърляше своите последни горещи лъчи като разлято червено желязо на неподвижното огледало на Ваякьойската лагуна на западната страна на града (Бургас - М. А.); лека вечерна пара се издигаше около труповете на няколко хвърлили котва кораби, а след минута светнаха далече в морето три светила - анхиалският фар, „фанарът" на островчето Св. Иван пред Созопол и една по-малка светлина на остров Св. Анастасия надясно под полите на гористия Бакърбаир." [4, с. 821]

Днес, точно след 98 години, природата пак извайва такава възхитителна гледка, но светилата в Бургаския залив, по които вечер корабите се ориентират, са много повече.


ЛИТЕРАТУРА

1. Кратък исторически справочник, т. 1. Старият свят. С., Народна просвета, 1980, с. 14, 174, 203. 2. Петкова, Вяра. Кулата Херкулес. - В: Фар'81. Варна, Георги Бакалов, 1981. 3. Лазаров, Михаил. Морето, отразено върху монетите на наши крайбрежни градове. Корабостроене и корабоплаване, бр. 4, 1970. 4. Иречек, Константин. Пътувания по България. С., Наука и изкуство, 1974. 5. Павлов, Владимир. Фаровете по българското черноморско крайбрежие. Корабостроене и корабоплаване, бр. 6, 1971. 6. Френски пътеписи за Балканите XV - XVIII век. С., Наука и изкуство, 1975. 7. Шкорпил. Черно море. - В: Вторий годишен отчет на Варненското археологическо дружество за 1907 г. Варна, 1908. 8.Тончева, Горанка. Най-старият черноморски фар. Корабостроене и корабоплаване, бр. 6, 1968. 9. Вълканов, Вълкан. Най-старият фар. Маяк, бр. 28 от 18 юли 1980. 10. Френски пътеписи за Балканите XV-XVIII век. С., Наука и изкуство, 1975. 11. Божков, Любен. Где се е намирало древното пристанище К.ария? Списание на Българското инженерно-архитектурно дружество, бр. 8, 1925. 12. Божков, Иван, Някои данни за фаровете по нашето черноморско крайбрежие през втората половина на XIX век. Корабостроене и корабоплаване, бр.. 7, 1974. 13. Средства за навигационно ограждане по българското черноморско крайбрежие. 3. изд. Военноморски флот - Хидрографна служба, 1975. 14. Черноморски пирати. - В: Шести годишен отчет на Варненското археологическо дружество за 1911 г. Варна, 1912. 15. Боев, Ради. Експедиция за подводни археологически проучвания в района на нос Калиакра през 1965 година. Корабостроене и корабоплаване, бр. 1, 1966. 16. Пазете старините! - В: Вторий годишен отчет на Варненското археологическо дружество за 1907 г. Варна, 1908. 17. Тончева, Горанка. Следи от древния град Бизоне. Корабостроене и корабоплаване, бр. З, 1970. 18. Павлов, Владимир. Корабоплавателни прояви по българските земи от XV до края на XVIII век.Корабостроене и корабоплаване, бр. 6, 1965. 19. Архив на „Безименно акционерно дружество за направа на Варненското пристанище". ОДА — Варна. 20. Търновски, Петър Ив. Водните пътища и пристанища. С., 1938. 21. Изложение за състоянието на Варненското окръжие през 1908 - 1909 год. Представено на Варненския окръжен съвет при откриване редовната му септемврийска сесия през през 1909 година от Варненския окръжен управител. Варна, 1909. 22. Сапунджиев, Любомир. Законодателната дейност и някои други факти, свързани с българското корабоплаване. -В: Фар'81. Варна, Георги Бакалов, 1981. 23. Кузев, Александър. Галата. Корабостроене и корабоплаване, бр. 7, 1968. 24. Изложение за състоянието на Варненското окръжие през 19091910 год. Варна, 1910. 25. Изложение за състоянието на Варненското окръжие през 19101911 год. Варна, 1911. 26. Гочев, Ярослав. Фарът на Галата. Маяк, бр. 45 от 8 декември 1977. 27. Кузев, Александър. Козяк и Емона. Корабостроене и корабоплаване, бр. 11, 1968. 28. XV редовна сесия на Варненската търговско-индустриална камара. Варна, 1907. 29. Статев, Е. Описание на фаровете по българското черноморско крайбрежие. Морска хидрографна служба - Варна, 1948. 30. Божков, Христо. Осветлението по Българското Черноморие като средство за навигационно ограждане. Годишник на Националния политехнически музей, 1971, т. 1. С., Техника, 1972. 31. Карта части западнаго берега Черного моря отъ Мыса Калiакры до Константинопольского пролива. Описи капитанъ-лейтенанта Е. Манганари, 1834 г. Гравировано въ С. Петербурге 1811 года. Исправлено 1868 года и 1872, 1873. 32. Шкорпил, Карел и Херман. Черноморското крайбрежие и съседните подбалкански страни в Южна България. Сборник НУНК, кн. VIII, 1892. 33. Гълъбов, Иван. Експедиция “Маслен нос". Подводен спорт, бр. 7—8, 1960. 34. Лазаров, Михаил. Потъналата флотилия. Варна, Георги Бакалов, 1975. 35. Евлия Челеби. Пътепис. С., Изд. на ОФ, 1972, с. 41. 36. Петър Ников. Едно неизвестно описание на българския черноморски бряг от XVIII век. – В: Годишник на Софийския университет, Историко-филологически факултет, т. XXVIII, кн. 3. София, 1931. 37. Михайлова-Мръвкарова, М. Крепостта Калиакра през втората половина на XVIII век. – В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., Наука и изкуство, 1980. 38. Шкорпил, Карел. Географски бележки за Черноморската област на Балканския полуостров. С., 1936, с. 6 39. The Black Sea Pilot by The Chevalier Taitbout de Marigny – consul general of The Netherlands at Odessa. London. Printed for the Hydrographic Office, Admiralty, 1855. 40. Съобщение до мореплавателите: Опис на фаровете по Българския черноморски бряг, в сила от 1 юли 1920 г. С., Главна дирекция на железниците и пристанищата. Служба по пристанищата и корабоплаването, 1920 41. Дьо Ел, Ксавие Омер. Северните брегове на Черно море. - В: България. Френска хроника (1841-1878). С., КК Труд, 1998, с.58 42. Ганчев, Борис. Видения. Варна, Сталкер, 2003, с. 96.