• Милан Асадуров

Изгубените градове


Другите две големи загадки от епохата на цар Соломон несъмнено са: къде е била родината на Савската царица и къде са се намирали Рудниците на цар Соломон? По тези въпроси са изписани стотици хиляди страници от неколцина умни люде и цели тълпи от идиоти. Прерових лист по лист тази камара от писания и надникнах дори в официалните учебници.*


* Това е най-опашатата лъжа, която драконът някога е изричал. Та той се уморява до смърт дори когато прочете до средата спортната страница на някой вестник. Коментар на Хък Хогбен


Най-досадното на европейските учебници по история е, че са писани от европейци и в тях други европейци непрекъснато откриват света. Така през XIX в. след няколко европейски «открития» се ражда легендата за изгубените градове. Повечето от тях винаги са били пред погледа или поне в съзнанието на местните жители, ама на «откривателите» изобщо не им пука. Те дори създават мита колко трудно е да намериш някой изгубен град, защото и във века на индустриалната революция учените пътешественици имат проблеми с... финансирането на експедициите си.

По тази причина конкуренцията между изгубените градове кой да влезе в почетната десятка на екипа от Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч бе толкова голяма, че се наложи първоначалната стотица да бъде пресявана десет пъти. И ето какво се получи накрая:


1. Вавилон (в дн. Ирак) 2. Ниневия (в дн. Ирак) 3. Троя ( в дн. Турция) 4. Мариб (в дн. Йемен) 5. Зимбабве (в Африка) 6. Анурадхапура (в Шри Ланка) 7. Куско (в дн. Перу) 8. Анкор (в дн. Кампучия) 9. Киауксе (в дн. Бирма) 10. Елдорадо (в Южна Америка)

Някои от тези градове европейците вече благоволиха да включат в учебниците си по история. Други – като Елдорадо например – така и не са открити. А за съжаление има и такива, които все още не са изследвани както трябва от европейците, заради постоянните военни размирици наоколо.


Мариб

«Тя дойде в Ерусалим с много голямо богатство: камили бяха натоварени с благовония, с твърде много злато и драгоценни камъни...» (3 Царства, 10:2)

Учените и до днес си скъсват задника да спорят от къде е дошла легендарната Савска царица, възхитила с богатството си дори такъв заможен човек като цар Соломон. За французина Тома Арно въпросът бил решен в 1843 г., когато открил руините на древния град Мариб. В пустинята Арно се натъкнал на останки от колони и кули на голям язовир, строен около 900 г. пр. Хр. и снабден с мрежа от напоителни канали. Докато картографирал това грандиозно за епохата си напоително съоръжение обаче, арабите го подгонили и клетият европейски екскурзиант едва се спасил. Едва през 1936 г. Джон Филби (ще трябва да проверя дали има нещо общо със съветския шпионин Ким Филби!) успял да извади камък с надписи от едно гробище преди да бъде изгонен от Йемен.

Единственият човек, който през 1953 г. се опита да започне разкопки в покритите с пясък развалини, бе американецът Уендъл Филипс. Ама и той не успя. Така пропаднаха трите плахи опита да се разбули тайната на митичното библейско царство Сава (Шеба). И как няма да пропаднат, като то изобщо не е било там, където го търсят, макар Хък са твърди в дневника си обратното и затова този път няма да го цитирам.*


* Ето че му лъсна задникът на дракона, който смята Р.Хагард за най-великия писател на всички времена. Коментар на Хък Хогбен


Шеба – Пунт – Офир – Зимбабве

Не помня дали споменах вече, но според персийската митология Савската царица е дъщеря на китайския император. Ала на времето етиопците категорично отхвърлиха това фрапиращо твърдение и в лицето на своя бивш император Хайле Селасие бяха абсолютно убедени, че възхитен от гостенката си (въпреки че краката й били доста космати по естетическите критерии на етиопците!), Соломон я оженва за сина си Менилек, който пък от своя страна под името Менилек I основава най-древната кралска династия в Етиопия, чийто законен наследник естествено е Хайле Селасие.

Според египетската версия пък родината на Савската царица е митичната страна Пунт (някъде в района на Сомалия), от която фараоните редовно си купуват маймуни, слонова кост и роби.

Еврейският историк Йосиф Флавий, живял през I в., пък е на мнение, че Савската царица всъщност е управлявала митичния град Офир, който се е намирал в Индия. Ала сподвижникът на Вашку да Гама в плаването му до същата тази Индия Том Лопиш смята, че въпросният Офир е бил в днешния Мозамбик и неговото главно пристанище се е наричало Софала.

През 1867 г. Карл Готлиб Маух откри в южната част на Африка развалините на древния Зимбабве и тутакси премести там местонахождението на Офир. Нещо повече, той заяви, че край Зимбабве са се намирали и прословутите рудници – източник на баснословното богатство на цар Соломон.

За налагането на тази версия голямо рамо му удари сър Райдър Хагард, който в 1885 г. написа знаменития си роман «Рудниците на цар Соломон». Скоро неговият трилър стана много по-популярен от поемата «Изгубеният рай», в която Джон Милтън плахо подкрепяше тезата на Лопиш за Мозамбик.

Откритият от Маух град Зимбабве е забележително запазен. Стените му са високи около 9 метра и са почти непокътнати. Ала през XIX в. надменните европейци отказаха да повярват, че този единствен град, съграден с такава вещина и инженерно умение на юг от Сахара, е дело на чернокожи. Те се надпреварваха да го обявяват ту за еврейска, ту за финикийска, ту за арабска колония.

Прецизните разкопки обаче показаха, че най-старите оцелели градежи са от VIII в., макар че Зимбабве е бил непрекъснато обитават между II и XVII в., като сред находките има дори... китайски порцелан. Но тъй като не са намерени никакви надписи, а местните легенди са малко, за официалната наука така и си остава загадка, от кого и защо е бил построен градът, ала сериозните изследователи като мен не се нуждаят от специални доказателства, че именно Зимбабве е бил столица на Савската царица.


Анурадхапура

Тъй като нямам сведения Вавилон, Ниневия и Троя да са попаднали в европейския списък на «изгубените» градове благодарение на семейство Хогбен, ги прескачам и преминавам към величествения Анурадхапура, известен още като Ранапура (Златният град), основан в V в. пр. Хр. В продължение на цели 1600 години той е столица на древното царство Тапробани (дн. Шри Ланка). След индийското нашествие в XI в. обаче градът е изоставен и скоро джунглата го поглъща.

През XIX в. британците отново го «откриха» и след 1870 г. пред очите на ошашавените европейски историци постепенно се ширнаха огромните бели куполи на храмовете, стълбовете на девететажния дворец в Анурадхапура, каменната крепост Сигири (Лъвската скала) и сложната система от резервоари и канали за напояване на острова с питейна вода. Именно те и най-вече гениалността на мистериозният им (от европейска гледна точка!) строител цар Паравана вдъхновиха Артър Кларк да напише «Фонтаните на Рая».


Из дневника на Хък Хогбен:

18 септември 1981 г. Артър Кларк ме заведе да видя знаменитото дърво Бо. Местните жители са убедени, че то е най-старото в света и тъкмо под неговата сянка в 245 г. пр. Хр. Гаутама стига до прозрението за Буда. После посетихме Анурадхапура, връстникът на атинския Акропол. Прав е бил Хераклит, че всичко тече и всичко се изменя. Времето е било безмилостно към него. Та системата за поливане на висящите градини на Семирамида във Вавилон изглежда направо детска играчка в сравнение с иригационното съоръжение на цар Паравана. Повече ме заинтригува обаче фактът, че царят строител е погубен от сина си Касиапа или Калидаса, който имал в свитата си... бяла маймуна. Та нали в ония години баща ми се е подвизавал именно в такъв облик в азиатските царства. Дали пък той не е вдъхновителят на грандиозното строителство и последвалото го отцеубийство, за да запази за себе си двореца на върха на Лъвската скала? А когато тази резиденция му омръзнала, сигурно е подбудил индийците да завземат острова и да разрушат Анурадхапура, за да не я ползва никой друг?!

* Драконът Трифон отново злоупотребява с дневника ми. Всъщност никога не успях да докажа тези мои подозрения, които му хрумнаха, докато общувах с моя приятел Артър Кларк в Шри Ланка, така че те не струват и пукната пара. В същото време баща ми има сериозен принос Вавилон да попадне в неговия «списък на изчезналите градове», но той явно не се е докопал до тази част от дневника ми. Коментар на Хък Хогбен


Анкор

По-«изгубен» от Анурадхапура обаче е най-величественият древен град в Азия – Анкор. Той продължава да е пленник на камбоджанската джунгла, още от времето, когато отец Шарл Емил Бюйево го зърва за първи път през 1850 г. Древната столица на кхмерите Анкор обхваща огромна система от укрепления, пътища, мостове и цяла плетеница от иригационни съоръжения за водоснабдяване. Нейните истински перли обаче са изумителните храмови комплекси Анкор Ват и Анкор Тхом, построени през XII- XIII в. по време на царуването на Суриаварман II и Джаиаварман VII.

Всъщност градът е планиран и основан още през IX в. съобразно будистката традиция и древноиндийската космология от кхмерския монарх Иашоварман и е дострояван в продължение на цели триста години. Благодарение на Хък Хогбен през вековете е оцеляло едно описание на живота в Анкор от китайския пратеник Чу Такуан, който прекарал там цялата 1296 г. Според Чу жителите на Анкор били с тъмна кожа, но се управлявали от царе и благородници със по-светла кожа, които никога не излизали на открито. Робите доближавали господарите си коленичили и безмълвно приемали поредната порция бой. Царят имал пет съпруги и 5000 наложници. И всяка година хиляди мъже били откарвани в джунглата, където на живо им изрязвали жлъчния мехур, за да пълнят грамадна царска делва с жлъчен сок. Огромното количество добиван сок се обяснявало с факта, че не само монархът, но и неговите слонове се нуждаели от ценната течност, за да добият особена смелост.

Колкото и да изглежда пресилено, мрачното описание на китайския емисар доста добре се връзва с атмосферата на 49-те кули на храма Анкор Тхом, увенчани от четирите си страни с огромни скулптирани глави, доминиращи над целия град, които наистина му придават вид на гигантска гробница.


Из дневника на Хък Хогбен:

8 януари 1431 г. Днес ми попадна в ръцете една стара китайска хроника от 1296 г. и косите ми настръхнаха какви ги е вършил баща ми в царството на кхмерите, докато аз разкривах на Роджър Бейкън тайните на древната китайска наука. Пратеникът на Кублай хан трябва да се е върнал тъкмо докато съм бил в Европа? Ще се опитам да внуша на император Мин да завладее това гнило царство, което подлага собствения си народ на геноцид.

15 януари 1431 г. Вироглавият Мин не се нави да нападне кхмерите. Той ми рече, че не се интересува от сока на човешките жлъчки, защото си има по-модерни афродизиаци. В знак на протест аз пък отказах да участвам в новата експедиция на адмирал Чжън Хъ, когото щях да развеждам из 20 държави и да му дам възможност да ги «открие». Напуснах службата при Мин и заминавам за царството на таите.


Така божията милост изоставя белоликите кхмерски потомци на стария Хогбен и тяхната прекрасна столица през 1431 г., когато войнствените им съседи - таите - плячкосват града и Анкор е погълнат от джунглата, за да бъде преоткрит след четири века от следващите колонизатори на Кампучия - французите.


Из дневника на Хък Хогбен:

13 ноември 1434 г. Днес най-сетне се уверих с очите си, че кхмерите са спазили обещанието си и са преместили столицата си от Анкор в Пном Пен. Не трябва да забравям да наглеждам тези клети изчадия на баща ми.



Related Posts

See All

Вмъкнат от редакторите в осмото и всички следващи издания на «Мистерии» по изричното настояване на Хък Хогбен. Бел. на ред. Налага се да уточня някои неща, свързани с моя така превъзнасян и толкова об

Хич не се подлъгвайте по патетичните слова в последния цитат от дневника на Хък Хогбен. И аз дълго време гледах сериозно на него. На дневника имам предвид, разбира се! Защото възприемах всичко, написа