Албена, Кранево и Златните пясъци днес са толкова известни, че предпочитам отново да се позова на Иречек, за да разкажа за този район: „На изток от Дишпудак (дн. Осеново - М. А.) се издига северният край на споменатата крайморска верига. На нейния гребен в гората лежат, казват, развалини от много голяма крепост, със стени по три лакти дебели. Жителите на Дишпудак, Екрене и Балчик наричат тези развалини Хачука, но кестеричани (Кестерич или Кестрич по-рано се наричал днешният варненски квартал Виница - М. А.) им казват Кестерич калеси. В основите на върха до морето под градището, на края на делтата на Батовска река, стърчат не многобройните къщички на бедното крайбрежно селце Екрене (287 ж.). Под името Castri, Castrici тази крепост се споменава във всички италиански морски карти от XIV и XV век. Cranea в тях е отбелязана само веднъж на един портулан от 1408 г.; затова пък се среща няколко пъти във византийски грамоти от XIV век като cadtellwn на Цариградската патриаршия, в които пък, обратно, липсва Castrici, то се споменава там заедно с друго, съвършено подобно местно име — Гераниа (мн. ч.). Това второто име четем още в старите векове у Плиний, между Одесос и Дионисополис, като жилище на митични джуджета. В XIV в. навярно Кранеа се е наричало пристанището при морето (сегашното Екрене), а Castrici - крепостта на върха (чието име е запазено в названието на по-нататъшното село Кестерич); Гераниа може би е била онази многоъгълна крепост при Дишпудак." [4, с. 896]
Поради липса на удобно пристанище около нос Екрене очевидно в древността и средновековието споменатите крепости са имали не толкова търговско значение, свързано с корабоплаването, а най-вече военностратегическо значение, особено по времето на Втората българска държава, когато били включени в отбранителната система от нос Калиакра до нос Емине на независимите добруджански владетели. По време на османското владичество районът около нос Екрене бил свърталище на разбойници, а коларският път, който минавал оттук, бил известен като Канлъйол (Кървавият път). Николай Данаилов, единият от двамата фараджии на Екрене, който се интересува много от българската история, ни разказа, че бандити се навъртали тук чак до 30-те години на нашия век.
Фарът на Екрене е построен на 5,5 кабелта SSW от носа (43°19' с.ш. и 28°04' и.д.), като светлинният източник е на 94,3 м надморска височина. Строителството започва през 1959 г., а оптиката ЭМВ-930 е доставена на следващата година. През 1961 г. от високата 14,8 м кула започва да се излъчва бяла групово проблясваща светлина с периодичност 30,6 с, видима на 180° и на далечина 25 мили. Фарът е снабден с дистанционно управление и няколко помещения, които осигуряват нормалната му експлоатация и предоставят добри условия за живот на фаропазачите. Николай е от една година на фара, но вече е свикнал и се чувствува добре тук. Заедно със своя колега Симеон Стоев работят на две смени. В свободното си време семействата им често идват „на гости". Според него жените по-трудно свикват с това сравнително отдалечено място.
- Най-трудно ми е през лятото - смеейки се, казва той. - Тогава курортният сезон предлага много изкушения наоколо и се разсейвам. Шегувам се, разбира се. Имаме толкова много земеделска работа, че не остава време за друго. А и работата около фара не е малко.
С фара на Екрене е свързана една забавна история, която за първи път чух от бай Борис Ганчев, а сетне той я публикува в своята книга «Видения» [42]: «Трагикомичен бе случаят с кораба «Веслец», който се връщаше от Одеса, натоварен с всички началници на Морските клубове на ДОСО в България. Нещо като пътуване за обмяна на опит със съветските колеги. Та като отминава корабът нос Калиакра, капитанът го насочва към фара, който вижда и който за него е Галата. И «Веслец» триумфално върви с пълен ход към... Но чакай, какво става? То фарът си свети, ама вдясно от него - никаква светлина. Там би трябвало да се виждат светлините на града Варна! А ги няма. Вместо тях цари пълен мрак. Кой, кога и как се е сетил, че това не може да бъде фарът на Галата, не знам. Работата е там, че докато «Веслец» е бил зад граница, в България пускат в действие новия фар на нос Екрене. Но той не мига като този на Галата, а с два проблясъка с големи интервали между тях, заради което аз му викам «мързеливия фар». С този фар се попълва системата на българските фарове: Калиакра - с един проблясък, Екрене - с два. Галата - с три, нос Емине - с един и така нататък - все едно, две, три, после пак в същия ред. Така, ако капитанът на м/к «Веслец» беше продължил пътя си към Псевдо-Галата, можеше да се нахака на брега нейде между Кранево и Златни пясъци, дето тогава още ги нямаше!»
Сериозен проблем на Екрене представлява свлачището. При срутването през 1970 г. фарът се напукал, но за щастие без сериозни последствия. Въпреки това сега геодезистите често го проверяват. Иначе, това модерно съоръжение почти не създава грижи на фаропазачите. Само по време на бурята преди няколко дни се наложило Симеон да дежури цяла нощ на агрегата, защото спрял токът.
За съжаление през следващите години свлачището до толкова се активизира, че на 28 април 2005 г. Хидрографната служба на ВМС бе принудена да спре фара на Екрене, да свали оптиката и да я прибере на сигурно място. Така символично единственият същински фар, построен по времето на социализма в България, се оказа българският фар с най-кратък живот. Територията и сградата на фара принадлежат на Българския военноморски флот и според една публикация на Атанас Панайотов те могат да бъдат обявени за продажба. Така скоро можем да станем свидетели как някой в България си купува стар морски фар. Апропо, в САЩ съответните служби досега са продали стотици фарове и купувачите им обикновено ги реставрират и ги превръщат в музеи!
PS Така и не доживяхме да видим как някой си купува стар фар в България, защото на 14 октомври 2012 г. в 10 часа сутринта свлачището се активизира и погълна фара на Екрене завинаги.
Любопитно е, че след Втората световна война за няколко месеца на Златните пясъци също има фар. На 30 м пред морския пограничен пост и на 10 м от брега (43°17' с.ш. и 28°03' и.д.) през лятото на 1946 г. е издигната желязна конструкция във вид на пресечена пирамида, висока 8 м, с площадка на горния край, боядисана бяло. На площадката върху масичка е монтирана съветска фарова оптика К-130, работеща на ацетилен, която от 7 октомври 1946 г. започва да излъчва бяла проблясваща светлина. На 1 януари 1948 г. обаче фарът на Златни пясъци (Узун кум) спира да работи, тъй като при изтеглянето на Съветския хидрографен участък от Варна, руснаците си прибират фаровата глава, която е тяхна. [29]
Късно следобед тръгваме за Варна. На Екрене завърши първият етап от нашата експедиция по българските фарове. Обиколката на Варненския залив оставяме за пролетта.
На 23 април 1982 г. със съдействието на ръководството на Пристанище Варна отплаваме с катера „Нереида 2" да огледаме и заснемем фаровете във Варненския залив.
ЛИТЕРАТУРА
1. Кратък исторически справочник, т. 1. Старият свят. С., Народна просвета, 1980, с. 14, 174, 203.
2. Петкова, Вяра. Кулата Херкулес. - В: Фар'81. Варна, Георги Бакалов, 1981.
3. Лазаров, Михаил. Морето, отразено върху монетите на наши крайбрежни градове. Корабостроене и корабоплаване, бр. 4, 1970.
4. Иречек, Константин. Пътувания по България. С., Наука и изкуство, 1974.
5. Павлов, Владимир. Фаровете по българското черноморско крайбрежие. Корабостроене и корабоплаване, бр. 6, 1971.
6. Френски пътеписи за Балканите XV - XVIII век. С., Наука и изкуство, 1975.
7. Шкорпил. Черно море. - В: Вторий годишен отчет на Варненското археологическо дружество за 1907 г. Варна, 1908.
8.Тончева, Горанка. Най-старият черноморски фар. Корабостроене и корабоплаване, бр. 6, 1968.
9. Вълканов, Вълкан. Най-старият фар. Маяк, бр. 28 от 18 юли 1980.
10. Френски пътеписи за Балканите XV-XVIII век. С., Наука и изкуство, 1975.
11. Божков, Любен. Где се е намирало древното пристанище К.ария? Списание на Българското инженерно-архитектурно дружество, бр. 8, 1925.
12. Божков, Иван, Някои данни за фаровете по нашето черноморско крайбрежие през втората половина на XIX век. Корабостроене и корабоплаване, бр.. 7, 1974.
13. Средства за навигационно ограждане по българското черноморско крайбрежие. 3. изд. Военноморски флот - Хидрографна служба, 1975.
14. Черноморски пирати. - В: Шести годишен отчет на Варненското археологическо дружество за 1911 г. Варна, 1912.
15. Боев, Ради. Експедиция за подводни археологически проучвания в района на нос Калиакра през 1965 година. Корабостроене и корабоплаване, бр. 1, 1966.
16. Пазете старините! - В: Вторий годишен отчет на Варненското археологическо дружество за 1907 г. Варна, 1908.
17. Тончева, Горанка. Следи от древния град Бизоне. Корабостроене и корабоплаване, бр. З, 1970.
18. Павлов, Владимир. Корабоплавателни прояви по българските земи от XV до края на XVIII век.Корабостроене и корабоплаване, бр. 6, 1965.
19. Архив на „Безименно акционерно дружество за направа на Варненското пристанище". ОДА — Варна.
20. Търновски, Петър Ив. Водните пътища и пристанища. С., 1938.
21. Изложение за състоянието на Варненското окръжие през 1908 - 1909 год. Представено на Варненския окръжен съвет при откриване редовната му септемврийска сесия през през 1909 година от Варненския окръжен управител. Варна, 1909.
22. Сапунджиев, Любомир. Законодателната дейност и някои други факти, свързани с българското корабоплаване. -В: Фар'81. Варна, Георги Бакалов, 1981.
23. Кузев, Александър. Галата. Корабостроене и корабоплаване, бр. 7, 1968.
24. Изложение за състоянието на Варненското окръжие през 1909—1910 год. Варна, 1910.
25. Изложение за състоянието на Варненското окръжие през 1910—1911 год. Варна, 1911.
26. Гочев, Ярослав. Фарът на Галата. Маяк, бр. 45 от 8 декември 1977.
27. Кузев, Александър. Козяк и Емона. Корабостроене и корабоплаване, бр. 11, 1968.
28. XV редовна сесия на Варненската търговско-индустриална камара. Варна, 1907.
29. Статев, Е. Описание на фаровете по българското черноморско крайбрежие. Морска хидрографна служба - Варна, 1948.
30. Божков, Христо. Осветлението по Българското Черноморие като средство за навигационно ограждане. Годишник на Националния политехнически музей, 1971, т. 1. С., Техника, 1972.
31. Карта части западнаго берега Черного моря отъ Мыса Калiакры до Константинопольского пролива. Описи капитанъ-лейтенанта Е. Манганари, 1834 г. Гравировано въ С. Петербурге 1811 года. Исправлено 1868 года и 1872, 1873.
32. Шкорпил, Карел и Херман. Черноморското крайбрежие и съседните подбалкански страни в Южна България. Сборник НУНК, кн. VIII, 1892.
33. Гълъбов, Иван. Експедиция “Маслен нос". Подводен спорт, бр. 7—8, 1960.
34. Лазаров, Михаил. Потъналата флотилия. Варна, Георги Бакалов, 1975.
35. Евлия Челеби. Пътепис. С., Изд. на ОФ, 1972, с. 41.
36. Петър Ников. Едно неизвестно описание на българския черноморски бряг от XVIII век. – В: Годишник на Софийския университет, Историко-филологически факултет, т. XXVIII, кн. 3. София, 1931.
37. Михайлова-Мръвкарова, М. Крепостта Калиакра през втората половина на XVIII век. – В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., Наука и изкуство, 1980.
38. Шкорпил, Карел. Географски бележки за Черноморската област на Балканския полуостров. С., 1936, с. 6
39. The Black Sea Pilot by The Chevalier Taitbout de Marigny – consul general of The Netherlands at Odessa. London. Printed for the Hydrographic Office, Admiralty, 1855.
40. Съобщение до мореплавателите: Опис на фаровете по Българския черноморски бряг, в сила от 1 юли 1920 г. С., Главна дирекция на железниците и пристанищата. Служба по пристанищата и корабоплаването, 1920
41. Дьо Ел, Ксавие Омер. Северните брегове на Черно море. - В: България. Френска хроника (1841-1878). С., КК Труд, 1998, с.58
42. Ганчев, Борис. Видения. Варна, Сталкер, 2003, с. 96.